#Елена Алексиева

[vprki]

Може ли да се стигне отвъд болката или романът „Вулкан“ на Елена Алексиева

Това е силна книга. Сили, които са били нужни при писането ѝ и сили, за да я прочетем. Книга, като тежко червено вино, което те опива и те повлича към дълбокото. И в един момент вече не знаеш кое е реалност и кое фикция. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за романа на Елена Алексиева „Вулкан“.

Елена Алексиева с този си роман отново надгражда досегашното си творчество. Тя е писател, който прави най-вярното и истинското – да се състезава със себе си. И успява. Това е като инициация – неминуемо е свързано с болка. Да си припомним Фройд от „5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче" (1909): "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Това е книга, която ще бъде забелязана, търсена и четена, награждавана. Майсторски наратив, с който Елена Алексиева доказва, е владее словото и различните стилове. (Романът „Вулкан“ е издаден от „Жанет 45“, 2023, редактор е Борис Минков и великолепна корица на художничката Люба Халева).

Решава ли този роман някакъв проблем? Не само романът взет в цялост. Дори отделните глави, отделните сюжетни пътеки отразяват, изследват аспекти на екзистенциални въпроси. И ако всяка глава, по аналогия можем да наречем като Мопасановия разказ „Един живот“, то целият роман е за нещата от живота. И то, облъхнати от милост, като от ангелско крило. А и Елена Алексиева знае, че не е важното да даваш отговор, а да поставяш правилните въпроси.

Това е книга колкото за страданието, страстите, слабостите човешки, толкова и за милостта, смирението и добротата. Наред с това, романът е като представителна извадка на обществено-политическата реалност, сега и с отпратки към миналото.

Романът започва с много драстична, драматична история. С наричането на нещата с истинските им имена – велик художник с вече Алцхаймер и болногледачката му. Тук всичко е в една неделима амалгама: човешкото достойнство, когато вече духът и тялото не те слушат и Маестрото се държи като пакостливо дете, отношения деца – родители, колко може да понесе човешкото търпение и смирение. В работодателя си Магда ежеминутно ще вижда едновременно човека, животното и божеството. И в тези гранични състояния – докъде е болката и от къде започва милостта. Неслучайно в колкото и житейска, толкова и абсурдна ситуация, гастарбайтерката - болногледачка ще запее на български: „…Когато бях овчарче и овците пасях…“ Песен, която, като някакъв затрупан под житейската болка с годините, ще избухне като някакъв отчаян и спасителен вопъл. Като вулкан.

Оригиналната архитектоника на романа допринася за тази многопластовост и полифоничност, която изгражда Елена Алексиева. Класическият наратив се сменя ту от задъхани свободни асоциации, като че родени на Фройдовата кушетка или сънища, които също са близо до Несъзнаваното и халюцинации, ту от наукообразно изследване почти като на постмодернизма, като тук става дума за пънк-стила, ту от страници от Братя Стругацки. Целият този широк диапазон от състояния на тялото и духа водят до не само триизмерно изображение, а и до едно аморфно протосъстояние. Неслучайно има и епизод, когато един от героите – Коки е в състояние аналогично на ембрионът в естествената му среда и ще сподели чувството на защитеност и безопастност, от което не ти се излиза на белия свят с бялата, безразлична, заслепяваща те светлина. Затова се излиза и с плач.

Целият роман се гради на две основни чувства: милост и жестокост. Нежност, по своему и безпардонност. Живот и смърт. Чувства, кореспондиращи с нагонните претенции Ерос и Танатос, които винаги се потенцират. За да се роди живот, друга субстанция трябва да умре. Дори в сюжетната линия на гениалния хирург Церовски от Каспичанската болница и фантастичната му операция с превръщането на Сатан Пирдопски  в жената - ясновидка Афродита.

Докато  четеш романа, през цялото време имаш чувството, че ходиш по тънък лед или по острието на бръснача. Ситуациите са екстремни, предизвикателни, разголващи героите и нашите чувства до крайност и ставаш истински, защото си притиснат до стената и път за отстъпление няма.

Екзистенциалните въпроси през образите на Магда в младежките ѝ години, на Сатан, на редица ��ерои са изследвани на няколко нива  чрез ретроспекциите в романа. А чрез образа на астрономът, член на Френската Академия ще се докоснем и до въпросите за мистика и вяра. Бог, в крайна сметка, непознаваем ли е.

Това прави романа много кинематографичен. Времето и пространството тук са също като един своеобразен герой – този континуум  е и пластичен и паралелен, и обратим – както става, например, с внезапната, може би халюцинаторна поява в гората на съпругата на Коки след катастрофата му с колата. Някои герои, макар и на пръв поглед, появяващи се във фабулата само за кратко, едва ли не епизодични, като Мара (това е мъж), също са носители на кардинални теми. Този образ се родее със сатанининското, той е аналог на Мефисто в битието и философията, на алтер егото на главния герой Коки.

Образите на Милена, която природата е наказала и ощетила външно да прилича на Чубака от „Междузвездни войни“ и Сатан, който след операция се превръща в Афродита не са екзотика и атракция. Елена Алексиева чрез техните образи ни изпраща умоподбудителни въпроси и послания за другия, другите, различни от нас – мястото му сред т.н. „нормални“ хора и също правото да търсиш трансформация  и да бъдеш това, което ти приляга.

Не са екзотика и атракция и описанията на Дома за психоболни в Радован, където е въдворен и д-р Церовски. Тези картини, които граничат с абсурдното, също са провокация за нашата  човечност, за отношението и устройството на държавата ни и за правото да бъде съхранено човешкото достойнство.

Елена Алексиева, снимка: Стефан Марков

Елена Алексиева виртуозно владее иронията и гротеската. Така че на пръв поглед смешното в един момент става страшно. И от това как ще приемем долния пасаж зависи ние къде сме в цивилизационната верига.

Поводът е, че за вечеря въдворените в Дома имат свинско със зеле, където свинското съвсем липсва, а зелето е прокиснало. Но в този епизод могат да се познаят множество хора и институции в страната ни.

„Понякога за добро поведение, директорът водеше по двама-трима луди в дома си да чистят кочината и да забъркват ярма на животните. Това упражнение си беше напълно законно. Водеше се „анималотерапия“ – общуване с животни с оздравителна цел и така формулирано, фигурираше в социално-терапевтичния план на заведението. На лудите страшно им харесваше. Най-много се радваха, когато свинята на директора се опрасеше и им даваха да си поиграят с прасенцата. Виж зелето, беше съвсем друга работа. Него го изписваха от държавния резерв, но не преди да му изтече срокът. И понеже процедурата беше административна и тежка, докато се движеше между ведомствата, зелето съвсем се вкисваше.“

Елена получава наградата за проза на Портал Култура от Теодора Димова за романа "Свети вълк", 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Елена Алексиева създава един изключителен роман по замисъл, фабула, идеи с въображение и замах, герои, които ние срещаме във всекидневието си на всяка крачка и същевременно носещи своя кръст към своята Голгота. И на много места в романа се поставяме въпроса: Може ли да се  стигне отвъд болката? Къде е смисълът? Съзнателно, в ракурса на Достоевски, ли да се търси страданието? Животът една колективна халюцинация ли е? Преобразилият се от бизнесмен в бедняк Коки, живеещ вече по улиците, ще напипа и друг невралгичен въпрос и почти по Йовковски ще каже: „Колко мъка имаше по тоя свят, Боже!“

Или отговорът е прост: „Щастие за всички даром и нека никой да не е забравен.“

За това ще ни подготви още  първата глава в този толкова талантливо написан роман. За нееднозначността на нещата, за нюансите. В игрословицата, във формалното разчленяването на думата стои толкова истина: „Обич, О, бич!“

Елена Алексиева с последната глава, която е отново връщане към началната история с художника – баща на поп-арта, за пореден път разтърсва нашите сетива и чувство на човеци, с всичките ни сила и слабост. В болногледачката Маестрото ще припознава своята майка и отново ще придобие усетите на малко дете, което  чака да бъде накърмено. Това връщане в детството и търсене в края на живота ни отново на майката, американският терапевт Ървин Ялом изказва твърдението, че целият ни живот е едно търсене, за да можем в края да попитаме, с надежда за одобрение: „Мамо, как се справих?“.

Елена Алексиева с наградата на Литературен клуб "Перото", 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Когато нещата стигат своята отново абсурдна точка болногледачката Магда ще събере за минути оскъдния си багаж. И: „От чекмеджето на нощното шкафче извади шишенце с лак. Клаус Шимелхоф я наблюдаваше с жив интерес. След всеки лакиран нокът Магда вдигаше глава и му се усмихваше… Ноктите ѝ бяха кървавочервени, сякаш беше бъркала в рана. Стаята се напълваше с мрак.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Романът „Вулкан“ ще бъде представен на 27 април от 19 часа в Гьоте институт. В годините сме се срещали и писали за талантливата Елена Алексиева, авторка на над дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“, „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Свети вълк“ сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“, „Прекъсването на Самсара“ ( голямата награда във второто издание на Националния литературен конкурс "Йордан Радичков" 2021)  и други, сред които и пиеси „Ангелски огън“, драматургичния сборник „Жертви на любовта“. Носителка е на литературната награда „Хеликон“, на „Аскеер“ и „Икар“ за съвременна българска драматургия. При нея винаги има едно особено хиперболизиране на ситуацията, независимо, че е основана и на съвременни наблюдения.

Романът ѝ „Свети вълк“, издаден от „Факел Експрес“ получи и трите най-авторитетни награди 2019 година – за Роман на годината на НДФ „13 века България“, на Портал Култура и на Литературен клуб „Перото“ на НДК. След получаването на наградата си от НДФ „13 века България“ Елена призова писателите и себе си в това число да се отдалечат от това минало, да минат през настоящето и да стигнат до бъдещето, без да е научна фантастика.

[mihaylovblog]

98 гоидини от рождението на българската актриса Люба Алексиева (1926 – 2015). Тук заедно с Елена Стефанова в откъс от българския игрален филм "Здравей, бабо!" (1991 г.) на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

[ivanvarbanovtv]

Министър Найден Тодоров откри българския национален щанд на Панаира на книгата във Франкфурт на Майн

„Книгите са нашето спасение в един свят, в който хората са забравили да мечтаят, да съчувстват на съседния човек. Свят, в който сякаш сме загубили надеждата за бъдещето. Книгите са лекарство за нашите души. Те ни учат на емпатия, учат ни да използва��е въображението си, за да мечтаем за едно по-красиво бъдеще, а често ни дават и идеите как да продължим напред”. С тези думи министърът на културата г-н Найден Тодоров откри официално българския национален щанд на  Панаира на книгата  в гр. Франкфурт на Майн, Германия – най-големия книжен форум в света и поздрави участниците в изложението.

Г-жа Десислава Алексиева  – председател на УС на Асоциация „Българска книга“, благодари на Министерството на културата  на България за традиционната подкрепа, която оказва и без която българското участие не би могло  да се осъществи.

Специални благодарности бяха изказани към Н. пр. г-н Григор Порожанов – посланик на Република България в Германия, г-жа Диана Попова – генерален консул на Република България във Франкфурт на Майн и г-н Борислав Петранов – директор на Българския културен институт в Берлин за така ценната подкрепа, оказана при организирането на най-важното за Асоциацията международно събитие.

„Само обединени от мисията на книгите, носещи духа на промяната, можем да намерим път един към друг, да разберем и приемем различията си и да създадем един по-добър свят“ – каза г-жа Алексиева.

В изказването си заместник-министърът на външните работи г-жа Елена Шекерлетова изтъкна, че литературата има силата да изгражда своеобразни мостове между хора, региони и култури. В множество аспекти това съвпада и с мисията на дипломацията – да създава предпоставките за взаимно познаване, разбиране и сътрудничество, да допринася за предотвратяването и разрешаването на конфликти. 

Г-жа Шекерлетова пожела на участниците в Панаира вдъхновяващи срещи и обогатяващи разговори, които същевременно да послужат и като стимул за младите автори.

Гости на събитието бяха и почетните консули на Р България д-р Инго – Ендрик Ланкау и г-н Вернер Йостмайер, както и международни партньори и приятели на АБК, между които г-н Георг Хауслер – директор по Култура, творчество и спорт на ЕК, г-н Арно Паскуали – заместник-ръководител на отдел „Култура“ на Изпълнителната агенция за образование, аудиовизия и култура (EACEA) на Европейската комисия, отговарящ за „Творческа Европа“ на ЕС, г-жа Анне Бергман – директор на Федерацията на европейските издатели, и г-жа Джули Белградо – директор на Европейската и международна федерация на книготърговците.

Международният панаир на книгата във Франкфурт е изключително важно събитие както за представянето на български автори, така и за осъществяването на качествен международен обмен в сферата на литературата и книгоиздаването. Събитието е ключово за подпомагането и разпространението на българската култура в чужбина.

Тази година българският национален щанд, организиран от Асоциация „Българска книга“ с подкрепата на Министерството на културата на Р България, е разположен в зала 4.1 – щанд D85 на площ от 32 кв. метра и е специално изграден и проектиран за нуждите на страната ни. На него присъстват книгите на всички издателства, пожелали да се включат в изложението.

Изданията са разделени в 4 категории:

-    Художествена литература

-    Нехудожествени книги

-    Детски книги

-    Наградени и номинирани издания и автори. 

В програмата на българския щанд за седмицата са включени събития с четирима български автори, както и събитие за децата от българските училища в Германия.

Програмата е, както следва:

• Четвъртък (17.10)

              14:15 – Среща с българската писателка Елена Алексиева;

              15:30 – Среща с Тодор П. Тодоров – носител на специална награда на Европейската литературна награда;

• Събота (19.10)

              15:00 – Среща с българския автор Роберт Леви;

              16:00 – Представяне на книгата „Антарктическият стопаджия“ с Иглика Трифонова;

• Неделя (20.10)

              11:00 – Четене за деца от българските училища в Германия с Десислава Алексиева.

Информация за българските издания може да бъде открита в каталозите, съставени от Асоциация „Българска книга“, както и в антологиите на Националния център за книгата.

[deiphobahileev]

Утре в Брой ХХХІІ (Януари) на сп. Нова социална поезия

Утре в Брой ХХХІІ (Януари) на сп. Нова социална поезия

УТРЕ в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия Елена Алексиева Zlatomir Zlatanov Borislav Ignatov Кристина Тот в превод на Nikolaj Bojkov Добринка Корчева Ivo Gatsby Markov Джейн Кениън в превод на Yuliyana Todorova Михаил Лермонтов в превод на Мария Шандуркова

[vprki]

Елена Алексиева: Книгата трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана

"Оловна тишина. Историята на един разстрел" е новият документален роман на Ивайла Александрова. Авторката продължава да търси, събира и изследва фактите около делото на Никола Вапцаров.

Припомняме, че тя е сценарист на документалния филм "Пет разказа за един разстрел" (2013) с режисьор Костадин Бонев, който носител на наградата Златен ритон същата година.  С изключителна упоритост, последователност и кураж девет години Ивайла Александрова работи с архиви, с документи, изследва, прави анкети и интервюта и не спира да разследва и открива нови материали, които са част книгата над 700 страници. Това е вторият ѝ документален роман след „Горещо червено“ (2008), посветен на журналиста и художника-карикатурист Райко Алексиев (1893-1944), основател и главен редактор на сатиричния вестник „Щурец“.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

Публикуваме предговора на писателката Елена Алексиева, написан за "Оловна тишина. Историята на един разстрел" ( редактор Младен Влашки, художествено оформление Люба Халева) с разрешението на издателство „Жанет 45“ и авторката.Благодарим!

КОЯ ИСТИНА?

Всички ние сме безсмъртни. И това не е илюзия, нито самозаблуда. Безсмъртни сме, защото живеем като безсмъртни, което е единственият възможен начин да се живее. Илюзия е не усещането ни за безсмъртие, а осъзнаването на собствената ни смъртност. Което в обичайния случай съпътства умирането, част е от него, и много по-рядко го предшества. Така е, когато смъртта идва отвътре, когато ни изненадва, но не съвсем. Ние не се изправяме пред нея, не я виждаме. И може би в това е голямата разлика. Човек, който вижда физически смъртта си пред себе си, не може и не бива да бъде съден, защото чисто и просто няма как да бъде разбран. И ме преследва натрапчивата мисъл, че тази история – по липса на по-точна и по-малко подве��даща дума – може да бъде разказана единствено и само така, от позицията на човек, който гледа в очите смъртта си и смъртта му е друг човек. А как може да бъде разбрана, ей богу, не знам.

Елена Алексиева при представянето на книгата

Всъщност тази книга изобщо няма нужда от предговор. Не се нуждае от рамка, няма и не може да има свой Вергилий, който да те улови за ръка и да те поведе през забележителностите на ада с хладнокръвната вежливост на туристически гид. Тя няма нужда от нищо и това я прави особено чудовищна. С една дума, нищо не може да подготви читателя за онова, което му предстои.

Затова и аз още в началото се отказвам от подобна задача, при все че съм чела книгата в ръкопис два пъти. Първият път, в току-що завършения ѝ по-суров вариант, тя ме о��тави с усещането – или по-скоро с вътрешната потребност – за необходимост от един по-широк, авторитетен и цялостен коментар, от някакъв вид контекстуализация, която да аргументира и акушира идването й на бял свят. Впрочем авторитетни коментари и хипотези вътре не липсват, но тяхната роля не е и не може да бъде да осветляват, просто защото тъмната материя, с която работи Ивайла Александрова, не подлежи на осветляване. По-скоро те задълбочават и потвърждават кошмарната следа, по която се движи нейното откривателство. Вторият прочит обаче ме убеди окончателно, че бездната, която „Оловна тишина“ разтваря, не се нуждае дори от това. Защото в „Историята на един разстрел“ никой не съди – нито живите и мъртвите събеседници, нито самата изследователка.  И тъкмо това я прави толкова страшна.

Добрата литература, също както и доброто кино, театър и прочие, има свойството да поражда въпроси, не да дава отговори. Качествената документалистика обаче отива още една крачка по-нататък: тя елиминира даже въпросите. Точно това се случва и с дело № 585 и неговото разследване – в хода му, без да получат отговор, въпросите изчезват. Те стават маловажни, губят връзката си с материята – не с фактите, а с истината, при това не истината в нейната морална привлекателност на абстрактно понятие, а истината като безличен субпродукт на историята, онази истина, която дотолкова не върши никому работа, че е без значение как точно изглежда и има ли я изобщо. И тук нямам предвид по-конкретните и като че ли обосновани въпроси, свързани с конкретното разследване и конкретните хора в него, най-вече разбира се със самия Вапцаров, не привидно по-��ростите питания кой ког��, как и защо е предал (ако изобщо може да се говори за предателство, когато са намесени изтезания), чия е вината и чия – жертвата, кой е могъл или не е могъл да бъде оправдан. Нямам предвид дори най-смущаващия, а всъщност може би просто идеологически вдъхновен риторичен въпрос: действително ли Вапцаров е толкова голям поет? (Впрочем на него отговор в текста има, дава го в едно изречение Бойка Вапцарова, така че тук няма да го цитирам). А ако изобщо не беше поет? Тогава? Ако, примерно, беше счетоводител? Драмата по-малка ли става? По-незначителна? Не тези въпроси, а другите имах предвид, които междувременно също отпаднаха, но отпаднаха последни и тъкмо тяхното отпадане превръща четенето на „Оловна тишина“ в такова изпитание. Защо отново този случай и защо точно сега? Нима още има значение и за кого? За хората от моето поколение имена като Цола Драгойчева и Антон Иванов  може би все още звучат смътно познати, но на по-младите те със сигурност нищо не говорят. За много от тях дори Вапцаров и Гешев са неизвестни и едва ли някой може да ги упреква за това. Къде, тогава, е нуждата да се връщаме там и да чоплим една травма, с която привидно днес нямаме нищо общо? И защо му е изтрябвало на някого да се рови из септичните ями на българската нова и най-нова история – а те не са една и две, - за да търси в тях незнайно какво?

От ляво на дясно: Младен Влашки, Елена Алексиева, Ивайла Александрова и Кирил Василев, минути преди представянето на книгата

Водили сме десетки разговори с Ивайла между двете мои четения на ръкописа, така че веднъж все пак я попитах – защо? Имах предвид и т��зи книга, и предишната, „Горещо червено“, за съдбата на Райко Алексиев и кръга на хората около него. Със свойственото ѝ напълно измамно простодушие тя отговори: „Има нещо там, което ме кара да търся истината и не мога да се успокоя, докато не я открия. Не знам и аз какво е.“ Тогава приех този отговор по същия начин, по който ми беше даден, и на свой ред простодушно привидях в невъзможността да се формулира неназовимото някаква симпатична наивност, а в отвратителната му кървава тяга – амбиция на талантлив изследовател с много свободно време. Истината, значи … А коя истина по-точно? Ако приемем, че изобщо нещо може да се нарича така. Истината на Коминтерна, на комунистите? На Вапцаров като уж един от тях, но и уж не от тях? На майката Елена, на съпругата Бойка? Или истината на Гешев – вероятно един от най-ефективните полицаи, които България е имала някога? А може би истината най-добре я знае оня надзирател, комуто поетът подарява своите „Моторни песни“, и който на свой ред ги подарява на бащата на авторката, хвърлен в същ��я, но вече на друга истина служещ зандан. Да, той със сигурност я знае най-добре, защото я е виждал „преди“ и „след“ с очите си, от първа ръка.

Спирам се така упорито на истината, тъй като за мен в това е може би най-забележителното и покъртително постижение на книгата. Първо, че успява да изрови и събере невъобразимо множество от факти, а те не спираха да изскачат до края, да се самозаявяват по един почти свръхестествен начин, сякаш чакали осемдесет и повече години точно този момент. (И отново – защо? Защо точно сега?) Измежду тях като че ли най-дребните и привидно най-незначителните внезапно придобиваха непонятна тежест, хвърляйки ужасяващата светлина на личното – което не е история и което историята често подминава с лека ръка, тъй като то съдържа опасната сила да преобърне нейния официално скрепен наратив, независимо какъв е.

Ивайла Александрова при представянето на книгата в Клуба на архитектите

И ако Ивайла Александрова беше продължила да пише и да разследва, тази книга вероятно така и никога нямаше да бъде окончателно приключена, тъкмо заради неизчерпаемостта на фактите около нея. Но второто, и далеч по-важно постижение, е, че от дълбината на морето от факти в крайна сметка действително се е надигнала истината, и то не само тази за конкретния случай, а понятието за истина изобщо – такова, каквото най-много ни плаши. Защото истината не е окончателна, нито предлага оправдание или обяснение за нещо. Сблъскваме се с нея тук в най-суровия ѝ вид на аморфна и жива конструкция, на природна стихия, която не просто не сме в състояние да посочим и назовем, а която разтърсва из основи идеите за морално и аморално, и в крайна сметка ги прави ненужни, или най-малкото, неприложими. И така ни изправя пред пореден въпрос: съществува ли изобщо някъде там пресечна точна между истина и история? Или историята е не повече от общоприетата  - и удобна - в даден момент интерпретация на определено множество факти, докато истината е онази лична история, незащитима с доказателства и противна на обществения здрав разум, от която отделното човешко същество не може да се опази. Защото истината говори с гласа на отделния човек, не на обществата. И в този смисъл честният изследовател, какъвто Ивайла Александрова несъмнено е, може само да посочи към нея през гъстата мрежа от факти, но без да я назовава. То е посочване мълчаливо и потресаващо, каквото е и четенето на нейната книга, през гласовете на други събеседници и документи, зад които някога също са стояли живи хора. Големият талант на изследователя е именно в умението през документите да стигне до живите хора. И веднъж достигнал ги, да замлъкне пред тях.

Книгата започва и завършва със спомена на близките, с произнасянето на смъртните присъди и тяхното изпълнение, описвайки пълен кръг. Другояче не може да бъде, защото това не е линеен разказ, не е история с продължение. Всяка история рано или късно опира в смъртта и така се затваря в себе си, разказът става невъзможен нито от първо, нито от което и да било друго лице. Затваря се кръг от ада, в който мъртвите ще изчезнат, а живите ще продължат да го носят в душите си, докато не изчезнат и те. Трудно ми е да преценя за кого повече е тази книга – за живите или за мъртвите, защото всяка смърт е по някакъв начин обща и споделена. Тя отнема от онези, които остават след нея, много повече от изгубения близък човек. Такъв кръг е всяко убийство, по закон или не. То поражда свой концентричен образ във времето, какъвто в случая е съдът, само няколко години по-късно, над Трайчо Костов и смъртната присъда срещу него. Другият, предшестващ го кръг, е този на делото срещу парашутистите, пратени по заповед на Коминтерна. Но адските кръгове са много повече и се простират далеч преди и след, достигайки чак до днешното, когато могат да бъдат разнищени и проследени. А дали могат да бъдат разбрани до край? Дали онези, привидно спасените ключови партийни функционери – Трайчо Костов, Цола Драгойчева и всички останали – действително са спасени?  От дистанцията на времето става ясно, че не. Става ясно, че и още нещо е пропаднало: самата комунистическа идея, чийто провал провалът от 1942-а сякаш също съдържа и предрича.

От ляво на дясно: Елена Алексиева, Ивайла Александрова, Младен Влашки и Кирил Василев при представянето на книгата

Защото там всички предават, и то на едро. Предават се не просто един друг, но предават и най-близките си, метафорично  - или пък не толкова – казано, предават собствената си кръв. И Вапцаров не е изключение, а брънка от тази верига, когато измежду многото имена назовава дори това на брат си Борис. Съвсем малко няма да му достигне, за да доживее времето, когато такива предателства ще станат гръбнак на една система, която не само няма да ги осъжда, а ще ги търси, поощрява и възнаграждава. И с това никой от поощрените и възнаградените няма да има особен проблем – ��ез паралел със самия Вапцаров, който като идеалист и поет вероятно би имал огромен проблем. Дали, ако беше оцелял, би приел образа, създаден му от новото време? Дали би се сраснал с него, дали би му повярвал? Съмнявам се, иска ми се да се съмнявам. По-скоро такъв образ изобщо нямаше да съществува, нито такъв монумент. Големият вододел между разстреляните и отървалите кожата по дело № 585 е, че първите поемат вината не само за своите лични предателства, а и за тези на всички останали. Плащат цялата сметка. По действащите тогава закони, логично, те са престъпници. Законите на новото време ги въздигат в герои. А всъщност са жертви и на едните, и на другите. Не невинни жертви, просто пожертвани хора, хванати в общата месомелачка, чийто механизъм 9 септември 1944 г. не променя изобщо. Сменя се само лозунгът, който виси над гилотината. Ножът си остава същият.

Залата в Клуба на архитектите беше препълнена на представянето на книгата

Историята се пише в минало време. Но всяко минало някога е било сегашно. Казват, че имала на какво да ни научи. Но не ни е научила, факт. Човекът е същество сегашно, животът му е сегашно явление, единствено по рода си, и няма защо да му се сърдим, че е така. Той рядко помни какво е закусвал, камо ли какво се е случило в собствения му свят пет-шест години назад. Евентуално може да бъде научен да мисли. А също и да бъде отучен от природната си склонност към отмъстителност и канибализъм. Впрочем отново историята доказва (и отново с факти!), че и това не е точно така. Но освен дето е фасулска работа да бъде заблуден, човекът има и свободна воля и може сам да избира дали да бъде заблуден, или да не бъде. В това горе-долу се състои мисленето. В свободата на избора и по-рядко в последиците от нея, независимо дали си поет или счетоводител. И без никакво отношение към онова, което идните ще решат да ��аправят от теб.

В своето разследване Ивайла Александрова не громи идоли и не сваля ореоли. Оценките, доколкото ги има, не идват от нея. Тя не произнася присъди, нито контраприсъди – оставила ги е на другите, на нас, с ясното и мъдро съзнание, че повече от каквото и да било, ние всички, във всеки миг от живота си, сме автори на присъди. Това ни кара да се чувстваме ненакърними, правилни, съответни на времето си и на неговата идеология – защото, нека не се лъжем, всяко време има своя идеология, независимо как е маскирана, и свой, скрепен не от разбиране, а от масовост (от масово неразбиране), с твърда или с мека сила наложен морал. Остава ни само да не забравяме, че всеки съдник е и нечий подсъдим. И че всеки съд е до време, дори когато поради дефицит на мисловна способност времето не работи за нас.

Вече стана ясно, че умишлено избягвам да говоря за текста и неговите достойнства. Както казах в началото, той няма нужда от това. Неговото прочитане, дори еднократно, предизвиква специфична физиологична реакция – читателят диша учестено и плитко, като че хълца, сякаш не му достига кислород. Понякога, когато остави място за дишане, документалистиката предизвиква подобни усещания. Но читателят не бива да се плаши, те идват накрая. Иначе се чете леко, страниците се обръщат стремително, отровата влиза лесно и даже приятно, колективната съвест предпазва от сътресения. Тъкмо колективната, защото историята е колективно дело, каквото е и предателството в случая на Вапцаров, съответно, колективна е и съвестта, която преработва вината (също колективна) в героизъм. В историята по принцип – и в тази история в частност – бог знае колко място за отделната личност няма. Тя, историята, по принцип е повече склонна да обезличава, да превръща дори своите любимци в тотеми, защото иначе не й вършат работа. Всяка героизация запечатва веднъж завинаги устата на своя обект, прави го монументален, окончателен, удобен за паметта. И беззащитен. За да накараш механизмът да тръгне назад, да извадиш от мумията на героя човека, се иска огромно усилие. А също и немалък кураж. Особено когато живият човек е трагичен и едновременно с това наясно със своята трагичност, с трагедията, до която го е довел собственият му избор. Този е същинският преход, смяната на гледната точка, която разследването на Ивайла Александрова трасира, задвижвайки тромавата машина на паметта, и не на колективната този път, а на личната. Защото там, където личната памет би могла най-много да изопачи фактите, колективната вече подправя историята. И защото единственият коректив на историята е паметта.

Кирил Василев, Младен Влашки и Ивайла Александрова

„Оловна тишина“ не просто преодолява тези ограничения, а направо ги помита с тежестта на огромния събран материал, който, макар и прецизно организиран, се срутва отгоре ти като лавина. Това не е усещане, което може да се обясни. То трябва да се преживее. Не обемът на материала, а прозренията, констатациите, доказателствата правят тази книга толкова страшна и важна. Тя не ни казва нищо, което не знаем за човешката природа и за което не можем да се досетим – и в това е целият ѝ ужас. Но в нея Вапцаров не е нито монумент, нито случайна жертва на хора и обстоятелства. Той е човек, направил своя съзнателен избор и понесъл възможно най-тежките последствия от него. Не е бил роден за конспиратор и го е знаел. Роден е бил за поет. Умрял е заради първото, вместо да живее заради второто. Но всъщност може би само на нас ни изглежда така. Може би за него не е имало второ и първо, всичко е било едно взаимосвързано цяло и поетът без проваления конспиратор чисто и просто е нямало да оцелее, изобщо е нямало да има поет. 

Опитах се да обобщя, дори само за себе си, основн��те посоки, в които „Оловна тишина“ ме накара да мисля. А мисленето, предизвикано от тази книга, е трескаво, разпиляно и прилича повече на блъскане на главата в стена, отколкото на нормално мислене. Сигурно е така, защото от една страна всичко в този случай е подредено, документирано, прошнуровано, както се полага на едно дело. От друга обаче е хаотично, непонятно, на моменти отвратително и стряскащо до непоносимост. Логиката в него е повече логика на събития, отколкото на хора. Докато се опитвах – и продължавам да се опитвам – да го погледна от тази или онази страна, да се отдалеча от него, да махна документалната рамка и да го оставя да расте в съзнанието ми на дълбочина и на ширина, не ми хрумна нищо по-добро от това да наложа отгоре му абстрактните на пръв поглед понятия: истина, история, памет, свобода да избираш (вероятно най-криворазбраната свобода). Абстрактни са, не защото не са съотносими към нещо конкретно, а защото тъкмо тяхната съотносимост към всичко, винаги и навсякъде, способността им безпощадно да мерят и миналото, и сегашното, и нас в него ги прави такива. Абстракцията е просто удобна и понякога необходима дистанция, също както възможността да се абстрахираме е вид спасителен механизъм. В книгата на Ивайла Александрова, обаче, те добиват плът, кръв, кости, конкретност. Не обяснения – оголване. Такова оголване, до костите, е неизбежно зловещо. Затова си мисля, че тя трябва да бъде четена със същия импулс, с който е писана, със същото задъхано темпо, с което се произнасят и изпълняват присъдите, но с ясното осъзнаване, че всяка присъда води до следваща.

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете,

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно…

заявява Вапцаров в стихотворението си „История“. Значи, бил е наясно. А историята не е нищо друго, освен кървавата кал, от която извайваме своите идоли.

Бележка под линия

Всеки ден, от години наред, разхождам кучето си в парка, в чийто край и сега си стои Гарнизонното стрелбище. Отначало само си стоеше, наричаше се „музеен комплекс“, а после вътре някакви хора направиха спортна зала, оборудвана с много пари, където други хора с много пари всеки ден идват да тренират. Нямам представа какво точно тренират, но съдейки по боксовите чували, трябва да е сериозно. В началото на дългия коридор – самото закрито стрелбище, където са се извършвали разстрелите – по едно време отвориха лавка, но скоро пак я затвориха. Впрочем там не са разстреляли само осъдените по дело № 585, разстрелвали са и други. Знам, че кръвта има специфичен мирис, но не знам колко дълго мирише. Сигурна съм обаче, че кръвта и на идеологическите врагове, и на идеологическите приятели мирише еднакво. Дано поне от спортната зала да се е измирисала – все пак минали са осемдесет години. Което ме навежда на мисълта, че историята може би преди всичко е едно упражнение по цинизъм. Приказка без поука, която, макар да помним уж наизуст, настояваме отново и отново да ни разказват, докато не повярваме, че не сме същите, а съвсем други, и не потънем с облекчение в дълбок и праведен сън. ≈

Текст: Елена Алексиева

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Авторитетен менторски екип в 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“

За 9-та поредна година Академия за писатели „Заешка дупка“ събира едни от най-добрите ни поети и писатели, които в продължение на два месеца ще учат приетите курсисти как да пишат по-добре, след което ще им помогне да издадат техните дългомечтани книги. Това съобщение изпрати на „въпреки.com” Ирена Иванова (Рене Карабаш), писателка, режисьор, актриса, една от създателките на Академията.

Тази година Академията за първа година организира едновременно присъствени и онлайн класове по писане и има специален гост от Сиатъл, САЩ – етнохореолога и културолога Даниела Найберг, която ще изнесе специална лекция на курсистите в Академията, на тема „Символи и знаци с примери от вълшебните приказки“.

Директорът на Националния център за книгата, Светлозар Желев,  ще им разкаже за пътя на книгата от ръкописа до нейното издаване и ще им разкрие качествата, които е добре да притежава един ръкопис и възможните пътища за неговия успех.

Носителят на специалната награда на ЕС за литература, Тодор П. Тодоров (за романа  „Хагабула“ „Жанет 45“), и носителката на множество литературни награди, Елена Алексиева /Любим наш автор, за който сме писали неведнъж във „въпреки.com”, може да прочетете тук – б.р./, са менторите на присъствения клас по творческо писане. Онлайн класът, специално организиран за хората, които не могат да си позволят да идват до столицата, за да посещават занятията, ще се поведе от писателите Йорданка Белева и Николай Терзийски.

Поезията е оставена в ръцете на Иван Ланджев, Георги Гаврилов, Петър Чухов и Азиз Таш. А душевното и творческо здраве на курсистите е поверено на Станислава Ивкова, която за поредна година е ментор в класа по Терапевтично писане, в който курсистите ще изкарват своите блокирани емоции и страхове на белия лист и ще се приближават страница след страница до своя най-автентичен личностен и творчески аз.

При��мът в Академията продължава до 25-ти септември, а официалният ѝ старт е на 7-и октомври, 2024г. Академията ще приключи в края на месец ноември с „Голямото литературно четене“, с което Академията завършва всяко свое издание, качвайки на сцена своите таланти. Цялото пътешествие ще продължи два месеца, а за най-смелите и работливи курсисти ще продължат с редакцията на техните ръкопис – най-важната ръка която Академията подава от години на пишещите хора у нас.

Светлозар Желев

Без съмнение „Заешка дупка“ е една от малкото литературни организации в България, които са приели за своя кауза да помагат на хората на перото да станат професионални писатели, да издадат книгите си и да се докоснат до своите любими поети и писатели. И най-хубавото е, че основателката на „Заешка дупка“, писателката и сценаристка Рене Карабаш, не се отказва от тази мисия и всяка година води битка с вятърните мелници, за да продължи да помага, заедно със своите ментори на тези, които имат нужда от помощ в сферата на писането. И резултатът е на лице – мнозина  от курсистите реализират успешно своите книги след завършването на Академията и печелят отличия от най-престижните ни литературни конкурси.

През 2025-та Академията ще навърши 10 години от своето начало през 2015-та, когато сложи началото на своята обучителна дейност под името „Валери Петров“, съвместно с Националния дворец на културата.

Повече за Академия „Заешка дупка“ и как да се запишете в нея можете да видите в официалния й сайт: http://zaeshkadupka-academy.com.

Рене Карабаш

Девет години никак не са малко, за да се съхрани и да продължава това, наистина, смело начинание като Академия „Заешка дупка“, особено в нашенския контекст. Затова поканихме на Ирена Иванова (Рене Карабаш) да ни припомни малко от историята.

„Академията стартира преди 9 години като Творческа Академия „Валери Петров“. Организирахме пилотното ѝ издание с Димитър Стоянович, Лъчезар Аврамов и Илиян Любомиров, в партньорство с НДК. По това време заедно с поета Илиян Любомиров, по-известен като Августин Господинов, правехме литературни четения из страната и след всяко четене при нас идваха млади поети, които искаха нашата писателска помощ или съвет за издаване на техните ръкописи. Тогава си дадохме сметка, че има ужасна нужда от подобна Академия – място на което тези талантливи хора да получат професионално обучение по творческо писане, да попаднат в писателска среда, да направят добри контакти с любимите си поети и писатели и да се качат един ден на сцената заедно с тях.

Така след като пилотното издание на Академията приключи, поех щафетата сама и се заех с тази не лека задача. Казвам не лека, защото за тези 9 години не веднъж съм искала да се откажа като организатор. Имала съм безсънни нощи, в които съм правила програми, приемала съм курсисти, съставяла съм договори и какво ли още не. Налагало се е да инвестирам в нея средства без гаранция, че ще стартира, тъй като Академията не е финансово подпомогната от държавата и самата тя като механизъм се случва на принципа perpetuum mobile. И тук не обвинявам държавата, че не ни помага, напротив. Веднъж спечелих проект от НФК за подкрепа на Академията, но сумата която ни дадоха накрая беше абсолютно недостатъчна да покрие разходите ни и хонорарите на менторите. А аз държа заплащането на авторите, които преподават в нея да е достойно, защото това е достойна професия, която трябва да се оценява високо.

От позицията на писател съм изключително радостна от това, което се случи за тези 9 години, и продължава да се случва. От Заешката дупка излязоха изключителни поети и писатели, които успяха да наложат имената и книгите си, спечелиха не малко литературни награди и бяха публикувани в литературни антологии и списания. Успехът на тези пишещи хора, изграждането на този мост между тях и издателите, между тях и писателите, между тях и сцената, е онова, което ме кара да продължавам борбата с вятърните мелници.

И наричам това смисъл.“

Самата Рене Карабаш е автор на книги с поезия и проза. За поетичната ѝ книга „Хълбоци и пеперуди“, 2015 издателство „Жанет 45“ Марин Бодаков (1971-2021) пише тогава: „Животът и поезията се обичат, но са разделени. Затова стихосбирката на Рене Карабаш е въже за двойно самоубийство. Жилаво и неумолимо, и истински обичливо въже.“

През 2018 с логото на същото издателство беше публикуван романът ѝ „Остайница“, за който Владимир Зарев пише: „Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ Така се случи, че първият човек, който ни говори за нея беше изумителната преводачка от български на френски проф. Мари Врина- Николов (Признавам, че често тя ни изпреварва с прочита на най-новите книги на български автори, особено младите.) Припомняме, че в края на 2023 година френският превод на романа "Остайница" спечели наградата за превод на Френския PEN клуб, която бе връчена на преводачката Мари Врина-Николов.Малко по-късно английският превод на романа ѝ, от преводачката Изидора Ейнджъл спечели наградата за превод Gulf Coast Translation Prize в Америка. За този роман Рене Карабаш беше удостоена и с литературната награда на името на Елиас Канети.

Мари Врина-Николов и френското издание на "Остайница"

Още с излизането на романа прекрасният ни кинорежисьор Костадин Бонев беше запленен от него и ни е споделял какъв филм носи тази литература. Сложният път е извървян, независимо, че трудностите, както обикновено продължават, но сподели за нас в неформален разговор, че първите снимки започват в края на октомври.Филмът е копродукция между България, Италия, Румъния и Албания.

Споменаваме всичко това само като малък щрих за Рене Карабаш, а има още много, но за това в следващ наш разговор нея за литература, за кино, за живота ни…

Сега е важно 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“, вероятен шанс за талантливи хора, а и за открития, дори на себе си, Въпреки. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Академия „Заешка дупка“ и Стефан Марков

[mihaylovblog]

97 г. от рождението на българската актриса Люба Алексиева (1926 – 2015). Тук заедно с Елена Стефанова в откъс от българския игрален филм "Здравей, бабо!" (1991 г.) на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

[mihaylovblog]

29.08.1989 г. – Премиера на българския сериен филм „Мъже без мустаци” на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Венец Димитров. Музиката във филма е композирана от Вили Казасян. Филмът е по едноименния роман на Братя Мормареви. Художници са Анастас Янакиев и Владимир Хиков. В ролите: Славян Габровски, Иво Караджов, Константин Спасов, Нешо Топалов, Стела Рачева, Стоян Стоев, Велко Кънев, Ивайло Герасков, Асен Миланов, Добринка Станчева, Таня Масалитинова, Константин Коцев, Павел Поппандов, Георги Мамалев, Кирил Господинов, Димитър Манчев, Иван Янчев, Елена Райнова, Люба Алексиева, Петър Терзиев, Йордан Алексиев, Пепа Николова, Иван Бурджев, Грациела Бъчварова, Симеон Викторов, Любен Чаталов, Велико Стоянов, Светозар Неделчев, Бистра Марчева, Петър Димов, Николай Господинов, Емил Джуров, Юрий Яковлев, Леда Тасева, Йоанна Попова, Иван Кутевски, Никола Тодев, Кирил Варийски, Калин Арсов, Антон Радичев, Татяна Томова, Румен Иванов и др.

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Павел Поппандов, Васил Банов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев, Люба Алексиева, Богдана Вульпе, Мария Димчева и децата: Евлоги Костадинов, Недялко Петров, Мишо Сандев, Северина Йотова, Елисавета Христова, Лиляна Поппандова и др.

[mihaylovblog]

29.08.1989 г. – Премиера на българския сериен филм „Мъже без мустаци” на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Венец Димитров. Музиката във филма е композирана от Вили Казасян. Филмът е по едноименния роман на Братя Мормареви. Художници са Анастас Янакиев и Владимир Хиков. В ролите: Славян Габровски, Иво Караджов, Константин Спасов, Нешо Топалов, Стела Рачева, Стоян Стоев, Велко Кънев, Ивайло Герасков, Асен Миланов, Добринка Станчева, Таня Масалитинова, Константин Коцев, Павел Поппандов, Георги Мамалев, Кирил Господинов, Димитър Манчев, Иван Янчев, Елена Райнова, Люба Алексиева, Петър Терзиев, Йордан Алексиев, Пепа Николова, Иван Бурджев, Грациела Бъчварова, Симеон Викторов, Любен Чаталов, Велико Стоянов, Светозар Неделчев, Бистра Марчева, Петър Димов, Николай Господинов, Емил Джуров, Юрий Яковлев, Леда Тасева, Йоанна Попова, Иван Кутевски, Никола Тодев, Кирил Варийски, Калин Арсов, Антон Радичев, Татяна Томова, Румен Иванов и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

29.08.1987 г. – Премиера на българския игрален филм „Не се мотай в краката ми“ на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Катя Воденичарова. Оператор е Пламен Мечконев. В ролите: Елена Райнова, Жана Караиванова, Стефан Данаилов, Павел Поппандов, Васил Банов, Албена Чакърова, Росен Сиромахов, Елена Поппандова, Михаил Сандев, Люба Алексиева, Богдана Вульпе, Мария Димчева и децата: Евлоги Костадинов, Недялко Петров, Мишо Сандев, Северина Йотова, Елисавета Христова, Лиляна Поппандова и др.

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев. В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев.

[mihaylovblog]

02.04.1984 г. – Премиера на българския игрален филм "Горе на черешата" на режисьора Мариана Евстатиева-Биолчева, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.

В ролите: Веселин Прахов, Тодор Трънкаров, Цветанка Узунова, Любен Чаталов, Константин Коцев, Емил Димитров, Люба Алексиева, Антон Горчев, Добринка Станкова, Елена Райнова, Васил Банов и др. Със специалното участие на българския цигулар Минчо Минчев.

Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 4, Галина Генчева, изд. „Фабер“, 2020 г.

[mihaylovblog]

19.01.1987 г. – Премиера на българския игрален филм ''Петък вечер'' на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Чавдар Шинов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Мария Стефанова, Елена Райнова, Маргарита Пехливанова, Ернестина Шинова, Мартина Вачкова, Велко Кънев, Кирил Господинов, Стефан Мавродиев, Иван Несторов, Борислав Иванов, Павел Поппандов, Георги Мамалев, Люба Алексиева, Адриана Палюшева, Владимир Довчев, Мария Каварджикова, Стефан Илиев, Мариана Хаджихристова, Албена Хаджиева, Иван Джамбазов, Добрил Добрев, Георги Георгиев, Владимир Давчев, Добри Добрев, Иван Попов, Стефан Митев и др.

[mihaylovblog]

19.01.1987 г. – Премиера на българския игрален филм ''Петък вечер'' на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Чавдар Шинов. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев. В ролите: Мария Стефанова, Елена Райнова, Маргарита Пехливанова, Ернестина Шинова, Мартина Вачкова, Велко Кънев, Кирил Господинов, Стефан Мавродиев, Иван Несторов, Борислав Иванов, Павел Поппандов, Георги Мамалев, Люба Алексиева, Адриана Палюшева, Владимир Довчев, Мария Каварджикова, Стефан Илиев, Мариана Хаджихристова, Албена Хаджиева, Иван Джамбазов, Добрил Добрев, Георги Георгиев, Владимир Давчев, Добри Добрев, Иван Попов, Стефан Митев и др. Колаж: скрийншот

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от ��азлични поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхо��ни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив